Събота е, бургаска събота - една от онези, в които бабата в апаратамента отсреща подрежда дисагите и кара сина си да я води на село, което със сигурност не е в моята посока, а някъде към Айтос, а и аз съм решил проблема си, като съм разкарал нашите още в четвъртък вечерта и съм отбил напъните да ме накарат да правя домати с брагородната лъжа, че съм ужасно зает.

Паркингът зад блока е празен, дори онова сенчестото място, което винаги е заето от колата на сина на шефа на общинската фирма, заела партерния етаж и заради което пукат гуми и драскат с пирон. Смениха шефа скоро и вместо оранжевата Лада колата вече е гордост за блока. Това го наричам аз да не си наследствено обременен.

Измъквам се и тръгвам наляво, после се издразвам на факта, че вече го няма кафенето, с което бях свикнал от 18 години , а жените, които бяха там от самото начало бяха свикнали с такива като мен и не ме питаха коя помия предпочитам, а и като закъсвах понякога за лед ме снабдяваха. Обаче се оказа, че те били наследство от Предишните, а Новите просто били наследствено обременени. И там сега няма нищо, както няма и на останалите 300 свободни квадрата в партера на най-атрактивното място в Бургас.  

Посоката ми е на юг.  В 9 се измъквам сам, защото другите отдавна вече са там и ми звъниха десетина пъти, за да взема неща, които все забравяме. Изобщо тази събота съм нещо като дежурен по памет. И в този миг си спомням за Онази Дупка, която всяка година се появява точно в този месец на Онова Място. Друга година я запушват, но тази не, защото тя е наследство от Предишните, а Новите са просто наследствено обременени. Не е важно да се пълнят дупките на Предишните, а да се правят нови  и да се слагат на подходящи места,

Отчаяният ми опит да се измъкна все пак от Бургас се превръща в перфектното упраженение на тема *водата има памет*. Не псувам, не се ядосвам, стоя и чакам някъде около моста до Вая, и звъня на Ачо да го питам дали това платно бяха ремонтирали или нещо се бъркам. Радвам се на пеликаните, които плуват на ято някъде към Славейков. Скоростта на придвижване ми позволява да разсъждавам на тема: Пеликаните са задръстили езерото и гонят рибата, за която са клекнали няколко българина в мръсотията на тръстиките, като мръсотията не е мръсотия, а е нещо като плод на моята фантазия.
След малко се усещам, че скорост няма, стоя на едно почти място и вече пускам климатика.
Край мен и другите чакат търпеливо

Някъде пред мен е кръстовището, което наскоро барабар с поредните бещания и градини на семирамида, която не е на служба в общината,  пак май щяха да оправят, ама после се оказа, че има карналвал, после пак щяха и имаше фестивал, и после пак имаше нещо като море от лэбов към бургас, и после дай да ни мине и мтв, и после още няколко има и тогава  имаше едни обещания, едни предизборни речи и авангардни архитектурни решения, на Новите, касаещи точно това място, което е наследено от Предишните, а Новите просто са наследствено обременени горките

Загубата е 40 минути, смятам по колите и средния брой пътуващи в тях, средната стойност на сумата, която всеки от тези е готов да изхарчи за удоволствия  и установявам, че това задрЪстване, причинява на хотелиери, ресторантьори и други дребни душици, които не искат да проявят разбиране и да приемат, че никой не е виновен за наследствената си обремененост, е доста голяма.

ММ
The Ghost of Bourgas